Лошо. Много лошо. Трябва да подпиша документ със нотариална заверка за България. Живея в Орландо, но може да се подпише само в консулство. Лично и на място. Това означава че трябва да се ходи до там. Защо? Защото някъде, някой велик бюрократ е решил, че физическото присъствие е ключът към успешната администрация. 

 Два дена се опитвам да преглътна мисълта че ще се редя на опашка пред посолството и да се занимавам с чиновници.  

От минали посещения в държавни институции знам, че чиновникът е уникално създание: поставено е там не за да работи, а за да укрепва вярата ни в абсурда. В този свят, ти – малката, незначителна песъчинка – смущаваш величествения покой на всемогъщия държавен служител. Твоето съществуване е просто досадно, а твоето "нещо" е по-малко важно от тяхната кафе пауза. Изпитват удоволствие само когато казват любимите си думи - "НЕ МОЖЕ" и "НЯМА КАК"!  

 С тези мисли започвам да разучавам какво трябва да се направи, къде и как да се направи. Седя чета и пресмятам. Този път аз ще победя! Няма да им дам шанс да кажат - НЕ МОЖЕ!  

 Оказва се че има три консулства които са ми в обсега - Вашингтон, Ню Йорк и Чикаго. Разбира се обаждам се първо във Вашингтон защото е най-близо географски, телефона вдига млада дама която не звучи крайно отегчена, но все пак не е радостна от моето обаждане: 

 - Консулство на РБ кажетееееее. 

- Добър ден искам да направя нотариална заверка на документ.  

- Трябва да дойдете в удобно за нас време и да донесете 50 документа.  

- Добре кога ви е удобно?  

- След две седмици в 10 сутринта.  

- Добре запишете ме за тогава.  

- Записан сте - приятен ден!  

Последното ме изненада. Казах си - не е чак толкова зле.  

 Все пак реших да позвъня и в Ню Йорк. Колкото повече информация събереш толкова по-добре си подготвен. Не можеш да оставиш нещата да се случват ей така. Дела трябват - дела!  

Звъня: 

-Консулствооооооо.  

Точно това очаквах - крайно отегчена жена ми вдига телефона със този глас и тон в който каза консулство но всъщност казва - защо ме занимаваш с твоите глупости. Заплатата си идва и без да се занимавам с теб. Веднага разбрах че Ню Йорк не е опция.  

- Искам да направя нотариална заверка на документ. 

- Къде живеете?  

- Орландо. 

- Ние обслужваме други щати - трябва да отидете във Вашингтон.  

Бях победен. Матиран в три хода! Обработен, насочен и вече не наш проблем. Тия в Ню Йорк са много добри и явно не съм равностоен противник за там. Още като ми вдигна телефона разбрах че няма да стане но останах впечатлен колко ловко намери причина и начин.  Следвааааащияяяяяяя!  

  

Реших че ще пробвам и Чикаго. Млад мъж много любезно ми обясни че може да си запиша час и много подробно обясни какво как и къде. Я имало и нормални! Явно е млад и още не е отракан във материята и поведението на чиновника. Казах му че живея в Орландо, човека запъна и след кратка пауза каза - Заповядайте. Дори не ми обясни че не обслужват моя щат. Веднага се замислих каква бутилка уиски да му купя! Бутилката уиски е най-висшата форма на благодарност по моята скала. След Ню Йорк този пич си е направо суперзвезда. Запазих час и започнах да планирам самолетни билети, хотел и т.н. 

 С цялата си мъдрост реших че ще летим със Спирит Еър. Така и така ще ни е гадно да се занимаваме с бюрократи няма нужда и от хубава авиокомпания. За тези който не знаят Спирит са авиокомпания за хората мазохисти. Никога не се знае дали ще излети самолета, дали ще закъснее, дали изобщо ще се появи. Обслужването им е подобно на това в консулството в Ню Йорк. За сметка на това билета е 20 долара. Това че си платил 20 за билет обаче не означава че те няма да опитат да измучат още от теб. Плащаш за запазено място, за ръчен багаж, за въздух, за колан, абе каквото и да си помислиш плащаш допълнително. Не знам как го правят но когато не си запазиш места винаги си точно до тоалетната. Обаче не са познали - от камък вода не можеш да изстискаш. Не запазвам места, не плащам за багаж общо взето само 20 долара и каквото стане. Дано не сме в багажното. Разбира се полетът излита в 6 сутринта което налага ставане в 3. Никога не съм ставал в 3 сутринта. Но всичко за тази важна  декларация.  

  

Настъпва очаквания ден. Ставане в 3! Какво усещане, какво преживяване! Добре че колата си кара сама иначе нямаше как да стигнем до летището. Все пак вече сме на вратата за самолета. О! Каква изненада! Самолета е там и ще излетим на време! Няма вятър, няма мъгла там сме! Разбира се местата са до тоалетната - няма как. Все пак по-добре там отколкото в багажното - трябва да мислиш позитивно! Оглеждаме се и осъзнавам че хората които летят със Спирит са тези същите които ги снимат в Уолмарт (https://www.peopleofwalmart.com/) Един вид не са от най-високите прослойки на обществото. То не че ние сме ама ... Каквото такова, седим зад 2pac и до нас е Cardi C. Тука е истинското ОЧЗ. Виждам че хората не обичат да плащат за куфари и носят по 2 якета на веднъж, все пак трябва да се пазиш Чикаго си е студ. Излитаме и припадам. Това че има 3 бебета които реват със пълно гърло не ми пречи. Преди да имаме деца това ме дразнеше, сега след като имаме изпитвам само съчувствие към родителите. Спането си е важно особено след като минеш 40. Събуждам се и се оказвам в Чикаго в 7:30 сутринта. Трябва да сме в консулството чак в 2 следобед. Ебаси какво да правим сега? Кафе какво друго. Знам че там има български ресторант, и се изпълвам с патриотизъм! Изберете българското. Гугъл казва че до там се стига само с такси което ще е около 50 долара. Патриотизмът изчезва някак и се появява любов към Сърбия. Не за друго но до кафе Белград може да се стигне със градски транспорт. 30 мин с метрото и после автобус 60.  

 Возенето с градски транспорт за мен винаги е едно изживяване което поражда гърчове и гадене. Не знам дали от възрастта или съм се разлигавил но допирите със социалната палитра на Америка ми идват в повече, и гледам да ги избягвам особено рано сутрин преди кафе. Намерихме метрото и след като седнахме започнах да оглеждам хората около мен. Пред мен седеше един тип явно от същия полет, беше нещо средно между Брус Уилис и Ванила Айс. Трябваше да го снимам. Явно беше към 35-40 но беше с прическа на паничка, кожено яке и слънчеви очила като на екшън герой. Евала брато! Терминатор си! В това време идва нашата спирка и трябва да се прехвърлим на автобус 60. Автобуса не беше толкова забавен като метрото. На запис мъж постоянно повтаряше да не се говори на висок глас и да не смущаваш другите пътници, пази си багажа щото се краде и т.н. Интересното беше че автобуса не спира на всяка спирка и ако искаш да слезеш някъде дърпаш едно въже и шофьора му светва лампата. Както и да е изпуснахме си спирката и трябваше да вървим малко назад. Мисли положително - кратката разходка не е навредила на никой. В ранно утро стани, ходи!  

  

С голяма усмивка се настаняваме на столчетата с изглед към улицата. Идва сервитьорка която видимо си личи че не е човек който обича да става рано. "Добар Дааааан". Седим, гледаме менюто и поръчваме бюрек и палачинки с шунка. След цели 5 мин разходка трябва да възстановим калориите. Все пак тази ренесансова форма изисква поддръжка - не може да се оставям на произвола! Пристига поръчката и се оказва че е огромна, неща които няма как да изядем. Мъка. Питам сервитьорката що не ни каза че порциите са толкова големи, и получих за отговор само зачуден поглед от две празни очи. Опитахме се да си поговорим с нея защото говореше на горе долу развален български. Оказа се че била от Македония, ясна работата. Наш човек.  

 До 2 има доста време и решаваме че ще разгледаме военноморския кей на Чикаго. Едно време може и да е бил военноморски но сега си а туристически. Всичко е обърнато в ресторанти и магазинчета за сувенири. Явно там се правят концерти и други такива събития - но в петък през деня няма нищо. Разходихме се, разгледахме ресторантите и не останах впечатлен. Имаше от тези големите Виенски колела та решихме да се качим. Все пак трябват снимки за Фейсбук. Как всички ще разберат че сме в Чикаго? Почва фотосесията - от тук от там, не остана поза в която да не се снимахме. После в хотела ще сложим филтри и ще публикуваме само една. Не може да се казва твърде много, но все пак трябва и да се знае.  

Маахме гащи по тоя кей но все пак дойде време за сериозно решение. Какво ще обядваме? Тези проблеми изискват дискусия и сериозни проучвания. Захванах се с проучването и от всички ресторанти избрахме Рамен. Намерихме ресторант на път за към консулството и почнахме да крачим. Само да отбележа че съм нещо като експерт в областта. Правя си го сам в къщи понякога и не искам да се хваля ама всеки път става много добър. Както и да е намерихме ресторанта и не останах много доволен. Бульона не беше достатъчно гъст, нудлите бяха от пакетче вместо да са направени на място абе трагедия. Исках добро преживяване преди да застана на гишето но явно не беше ни писано.  

 Настъпва момента! Тръгваме към консулството. Разбира се искаме да сме там преди 2 защото знаем че ако си дори и с една минута закъснял даваме жокер на човека зад гишето, и нещата може и да не се случат. Първата спънка - отиваме на адреса а там има магазин. Малко сме объркани очаквахме държавна институция а не магазин. Малко лутане и малко отклонение и се оказа че входа на сградата е от към другата улица. Аз лично не вярвам че това е случайност - според мен някой е търсил такава сграда на която входа да пише че е от 10 авеню но се влиза от към 5 улица. Гениален ход от тяхна страна, но аз вече пропътувах доста и това не ме спира. Влизаме в доста обширно фоайе с висок таван. По средата има стена пред която има масичка и столове със няколко дивана. От двете страни има малки коридорчета които водят до асансьорите на сградата, а от дясната страна беше рецепцията на сградата с обикновените неща които седят там - монитори за камерите, монитори за асансьорите и там подобни. Зад мониторите седеше висок афро американец облечен с костюм и  в ръката си държеше връзка ключове.  

- Hello, which floor is the Bulgarian Embassy?  

Човека вдигна ръка и посочи асансьорите.  

- Двайсе и едно!  

Малко се стреснах - не очаквах да ми каже на чист български че консулството е на двадесет и първия етаж. Инстинкта ми беше да го питам дали знае още нещо на български но се сетих за случката дето българин отива на ресторант и там двама американци почистват масите и се псуват на чист български език. Казах само едно благодаря и реших да не питам. Сигурен бях че знае.  

 С трепет се качваме на асансьора до 21вия етаж. На етажа имаше около седем-осем различни фирми и малко се лутахме в кой край е нашето консулство. Докато се лутаме млад господин облечен с бежов костюм, слиза от другия асансьор, чува ни че говорим на български, демонстративно си поглежда часовника и отминава. Малко се зачудих какво става но както се казва с търпение всичко се разбира. Намерихме къде е вратата за консулството. Разбира се заключена. До нея има звънец. Преди да натисна звънеца искам да опиша какво представлява цялата гледка. Вратата има прозорец по средата, и се вижда какво има вътре. Има малка чакалня с няколко стола и една маса в ъгъла, един висок стол ,пред гишето пред който има фотоапарат, който е добре заземен там да не би да изчезне. Най-интересната част от цялата работа е че има две гишета, които са зад бронирано стъкло. Ако сте влизали в чейндж бюро картинката е същата. Само малък процеп под стъклото и една дупка по средата да може да се чуваме. Явно са имали "доволни" клиенти и са взели решение да се предпазят. Да работиш в посолство е престижна работа която се предава само по наследство.  

 Звъня на звънеца. След около минута от недрата на консулството излиза сърдита лелkа. Прекоси чакалнята с бързи стъпки и отключи вратата с мъмрене под носа.  

- Какво искате? - изстреля тя.  

- Имаме час за нотариална заверка в 2 - опитах се да звуча възможно най-невинно. 

- Да но сега е 1:50, ние сме в почивка. - каза го като че това е най-нормалното нещо което всеки трябва да знае.  

Тогава ми светна колко е грандиозна моята наглост. Как не се сетих да проверя работното време на тия богове? Не знам дали имаше работно време на вратата, ама и да има не съм го видял. Почивката винаги е от 12 до 1, как да ти мине през главата че тия почиват до 2? Големият проблем е че аз ги обезпокоих по време на почивката, а това си е червен картон както и да го погледнеш. Решавам че няма време за отстъпление, затова продължих:   

- Разбираме ви напълно, може ли поне да почакаме в чакалнята?  

- Не може, карат ми се ако пускам хора там. Слезте в лобито ако толкова искате да седите.  

Очевидно не осъзнах колко по-нагъл ставах. Явно хората искат да спят на тишина и спокойствие, а аз наглеца искам да влизам и да седя там, може би, и да им вдигам шум. Не може да се влезе в чакалнята тя се пази за нова, ние простите трябва пред вратата прави да стоим. Кибичиш като войник на наряд пред вратата и не се обаждаш. Все пак не се срещаме с кой да е, консулски отдел е това - не е шега работа. 

В този момент дойде американизирания вариант на ватенка от автобус 111. Облечен в шушляков анцуг намръщен и махмурлия. Погледна ни лошо и застана до вратата, не беше толкова тъп като нас да дразни боговете от другата страна на бронираното стъкло. Застана кротко пред вратата и не каза и дума.  

 Слизаме в лобито да поседнем -ставането в 3 сутринта и всичкото тръмбоване из града през целия деня си дава отражение и вече съм доста изморен. Настава време - поемаме пак нагоре, "давайсе и едно" както каза човека от рецепцията. Ако отидем на казино някога ще заложа на 21 на рулетка - може пък да върже.  

 На слизане от асансьора чуваме ватенката да говори : 

- Недей да звъниш на звънеца ей сега едни ги изгониха от тука.  

Явно сме направили впечатление със нахалството и глупостта си. Влизайки в коридора виждаме ватенката да говори с някаква жена на средна възраст. Те ни поглеждат, ние ги поглеждаме и всички неловко мълчим.  

Дзън! Ще бъде 2 часа нула минути и нула секунди!  

Лелката отваря вратата и с плахи стъпки влизаме в обетованата земя - чакалнята! Чувствах се все едно съм на последното ниво на играта, пред мен е последния бос и ако изиграя играта както трябва, ще я превъртя.   

Зад едното гише има мъж на средна възраст облечен с костюм и сериозно изражение на лицето, гледа някакви листове хартия и не поглежда да види кой е в чакалнята. На другото гише седи лелката дето ни изгони. Мъжът започва да чете разни имена  

- Ивайло Пешев, Георги Юруков, Илиян Пертов, Туранага Сан.  

- Аз - казвам плахо  

- Вие ли сте Туранага Сан?  

- Аз, да за декларация.  

- Дайте да я видя.  

Листа се подава с отмерено движение под бронираното стъкло, те са два всъщност - знаем че ще се разправяме с още богове на администрацията та сме направили една с моминското име на съпругата ми и една със моето фамилно име. Не се оставят нещата не произвола. Имаме и отпечатани още 5 броя на скъпата декларация ако нещо се обърка - разлее се кафе, някой я омагьоса или се загуби. Две се носят от единия в една раница, другите в другия, един вид ако единия не стигне до крайна цел другия да свърши работа. Абе подготвени сме какво да ви кажа.  

В това време човека чете усърдно моите писания и на края отсича:  

- Документ за самоличност. 

И това нося - пак с отмерено движение личната карта се подава под любимото бронирано стъкло.  

- Добре изчакайте.  

Сядам бавно, гледам да не говоря високо и без резки движения щото да не се уплашат нещо. Тук искам да отбележа още нещо което е важно за историята. Пред гишето се стои прав. Няма на какво да се седне. Богопомазаните от другата страна седят. В чакалнята има столове но те са подредени до стената и са само за чакане. Като говориш с боговете трябва да си прав.  

- Елате!  

Ставам.  

- Подпишете се тук.  

Подписвам се. Човека взема документите преглежда ги, подрежда ги и с тържествен глас заявява:  

- Дължите 35 долара и всичко ще е готово във Вторник следобед! 

Причерня ми. Залитнах леко на една страна но се задържах прав. Само си представих как ще стана пак в 3 сутринта ще взема самолета и ще седя пак прав пред вратата. Теорията за бронираното стъкло и доволните клиенти вече не е теория, а доказана теорема. Овладявам моята "радост" и с тих глас контрирам (може и да не е бил толкова тих):  

- Как така Вторник? На мен ми казаха че може на същия ден!  

Усмивката на човека изчезна, сякаш буреносен облак беше влязъл в чакалнята. Започна да осъзнава че ще трябва да свърши нещо днес и това явно доста го подразни. С тих глас изсъска:  

- Ако искате за днес ще трябва да платите 70 долара.  

Не 70, 700 ще дам само и само с вас да не се занимавам повече, помислих си аз. Културно и сдържано продължих:  

- Да разбира се, няма проблем. Ето 70. В колко часа ще стане готово всичко?  

- След 10 минути, изчакайте.  

Човека подаде документите на лелката от другото гише и тя се зае да прави разни неща. Подписва, подпечатва, писа разни неща и след 5 минути ми даде документите.  

За два листа подписи искаха 35 долара за да бъде готово, но ако ще е за днес трябва да са 70. Двойно. Някой трябва да плати за бронираното стъкло, явно не е евтино, нито да се купи, нито да се постави. Никога не съм имал оръжие, ама ей така не знам защо, на този ден ми се прииска да пробвам стъклото. Както и да е - трябва да се гледа позитивно не нещата - декларацията е подписана, приключението се надявам да е до тук! Сега гледаме към следващата стъпка - трябва да се придвижим до хотела. Часът е едва 3 а в хотела може да се настаним след 4.  

Какви аматьори са само тия в хотела, отиваме там в 3:15 а настаняването е от 4. Вместо да ни кажат да стоим прави пред вратата на хотела те ни казват - “Няма проблем заповядайте!” и ни настаняват. Помислих че нещо искат да ни прецакат. В главата ми изплува историята за падането комунизма през 89та и как Макдоналдс отварят ресторант на Червения Площад. Хората били шокирани и много недоволни от това че продавачите били толкова любезни. Та и ние така.  

 Останалото от историята не заслужава толкова много внимание, починахме в хотела и после намерих Италиански ресторант за вечеря. Не беше лош, с бели покривки и свещи на масата. Романтично едва ли не. На съпругата и хареса, но аз трябваше да платя с моята карта. Излезе колкото 4 декларации. Но не седяхме прави. Всичко си има цена.  

На другата сутрин с мъка в сърцето за лошо обслужване намерихме Кубинско кафене - казваше се Кафесито на Chesnut st или казано на нашенски на улица Кестен. За тези които не са ходили в Куба, цялата държава е спряла във времето точно на зрелия социализъм. И обслужването има само ако имаш долари (или техните Кук) иначе стоиш прав. Та за да не губим тренинг решихме на кубинско кафене. Тия обаче не бяха автентични, сервитьорката беше любезна и храната не беше лоша. Това което много ми хареса е че в менюто имаха breakfast cocktails, концепция с която не се бях сблъсквал до тогава, но която бих казал че много ми хареса и смятам да я приложа на следващата почивка.  

 Както казах по-горе останалото от разходката не беше толкова интересно. На другия ден се прибрахме и в Понеделник пак бяхме на тръстиката. Остана само свиден спомен в сърцата ни за бронирани стъкла и правостоене.  

  

Туранага Сан  

2024